• Нямате артикули в количката.

La Maison du Succѐs

Когато толкова дълго си чакал да сбъднеш мечтата си, да наречеш начинанието си е като да измислиш име за детето си. Да събереш в еднa, две думи цялото си чувство, надежди и любов. Затова нарекох центъра си Дом за успех или La Maison du Succès, защото това беше най-силното ми желание - да създам пространство, което да е толкова уютно, приласкаващо и споделено, че всеки да се усеща сякаш завърнал се у дома след хилядолетно пътешествие. Амбициозна цел, знам, но толкова дълго я отлагах точно заради стряскащия й мащаб, че в един момент или аз трябваше да повярвам, че е възможно и след като е хрумнало точно на мен, значи точно аз имам силите да го сбъдна или да приема, че ще се откажа без дори да опитам.

А, защо “успех” ще попитате? На първо място, заради изкушението да възродя онзи забравен смисъл на изстрадалата от злоупотреби дума “успех”, а именно разбирана като себепостигане, пълнокръвно щастие и проявление на най-висшите заложби на всеки. После, в контекста на света, в който живеем, да си успешен вече означава съвсем различни неща и то на всички възможни нива.

Заради промяната в мисленето, ценностите и взаимоотношенията между хората, днес не е достатъчно да си просто осъществен професионално, за да се наречеш успешен. Светът е пълен със самотни експерти, които давят в работохолизъм пропилените си надежди за пълноценен и споделен живот. Натрупването на несметно богатство също не те изстрелва автоматично в графата успешен. Най-малкото защото върви ръка за ръка с погубваща тревожност, че всеки момент нещо може да го застраши - инфлация, смяна на властта, съдебен иск, грешни решения. И постигането на шеметна и главозамайваща популярност в социалните мрежи не означава задължително успех и благополучие, а още по-малко удовлетвореност. Дори, напротив, обикновено точно толкова бързо нещо те измества и петминутната слава остава само тъжен, кух спомен за нещо, което е изтекло през пръстите ти, преди още да си осъзнал, че го държиш.Накратко, всеки опит да изнесеш отговорността за щастието си извън теб самия, всяко уповаване на външни признаци за успешен живот, различни от солидната увереност в самия себе си, в собствената си същност и смисъл е обречен на НЕУСПЕХ!

Семейство, деца, дипломи, квалификации и преквалификации, по-висока позиция, по-добре платена работа, нова кола, ново жилище, скъпи почивки, бързи приятелства, инстантни удоволствия - всичко това не успява да запълни онзи ненаситен звяр вътре в теб, който все не е удовлетворен от резултата, все иска още и още, все бърза, все е тъжен и навъсен, издигнал всички видове защитни прегради и надянал маската на арогантността, за да скрие ранимото и тъжно дете в себе си.

Разбира се, че има изключения и разбира се, че има просветлени хора, които носят успеха в сърцето си. Това са пълнокръвно и безкомпромисно щастливите хора, които живеят в хармония със себе си и света около тях, излъчват благородство, спокойствие и мъдрост. Те са магнетични и дори пристрастяващи без да се стремят към това, без да дават пукната пара за лайкове, хейт, статус или популярност. Тези хора могат да бъдат навсякъде, но където и да изберат да са, те изцяло присъстват. Не ограбват себе си като мечтаят за това къде биха били по-щастливи да са и не пропускат случващото се, блуждаейки в спомени за отминали моменти. Успяват да оставят впечатление у всеки, с който ги срещне деня, че именно заради тях, този човек днес се е събудил и е избрал света пред комфорта на дома си. Всеки остава с впечатлението, че не е срещал досега толкова добър, красив, всеотдаен човек, който да е способен да съпреживява с теб както неволите, така и благословиите на всеки нов ден. И най-важното - толкова щастлив човек, излъчващ чиста радост от живота и света. Сякаш целунат от Господ!

Това не означава, че тези хора са застраховани от предизвикателствата на живота, че са галеници на съдбата или нещастията и загубите стоят далеч от тях. Не, съвсем не. Но докато обстоятелствата са нещо, върху което не винаги имаме контрол, то начинът, по който реагираме на тях е въпрос на личен избор. Тук, важни са няколко неща. На първо място е себепознанието - да си съзнателен за това кой си и какво е истинското призвание на душата ти. Към какво се стремиш и още по-важно защо. Коя е добавената стойност, която получаваш от работата си и каква добавена стойност имаш в живота на другите. На второ място е да присъстваш в живота си “тук и сега”, вместо да живееш на автоматичен режим, реейки се в блянове или разнищвайки минали събития? На трето място е да си внимателен в какво влагаш енергията си - в жалеене по пропуснати възможности или в намиране на начин да сбъднеш мечтите си (под това имам предвид наистина да опитваш, и то толкова дълго и по толкова различни начини, колкото е необходимо, за да се получи).

Всъщност, най-бързият и ефикасен лек срещу тревожността, неудовлетвореността и нещастието като цяло, е да изпълниш сърцето си с благодарност за благословиите, с които си дарен. Да започнеш да виждаш трудностите по пътя си като шанс да надмогнеш страховете си и като сцена, на която да проявиш смелостта си, да ги размитологизираш и да ги приемеш просто като това, което са - нито повече, нито по-малко. Те са лишени от логика, точно както топчето на рулетката - може до безкрайност да се пада едно и също число или един и същи цвят и това няма нищо общо с късмета Ви - просто топчето няма памет. По сходен начин Вселената е неемоционална и безпристрастна. Вие сте тези, които придавате емоционален оттенък и значение на случващото се.

Е, успехолюбецо мой, това за мен е успех! Това е един различен начин да бъдеш! И това е процес. Но, добрата новина е, че е възможно за всеки един от нас да пристигне там и да остане. Ние хората сме като диаманти - многофасетни, сложно структурни, строго индивидуални, но все безценни. Спецификата на един е в една фасета, на друг в друга, има цяла палитра от цветове, чистота на цвета, “вродени” дефекти, големина и форма. С други думи, освен с генетичната си обусловеност, всеки от нас се характеризира още с присъщите си качества и недостатъци. Всеки е стигнал до някъде по пътя си. Излъскал е любимия си профил, разчита на него, за да не лъсне дефектът отзад или встрани, съобразява се как пречупва и отразява светлината, дали това е благосклонно за него или не, дали другите го виждат от най-добрата му страна, забравяйки, че той Е диамант. Цялата потентност е вътре в него. Той прави светлината да изглежда красива и опияняваща. Без него, тя е ефимерна, невидима, безформена материя.

Как започна всичко това?

Не от професионалната си компетенция (как само звучи, веднага правиш асоциация с претенция), а от опитността ми на жена съм проумяла, че най-дълбока връзка усещам в разговори, в които аз просто СЪМ - онази автентична, незахаросана страна от мен, която конкретната ситуация е извадила на повърхността. Единственото, от което имам нужда в такива моменти е да се почувствам разбрана, изповядана, подкрепена дори и най-вече безмълвно, а често това което получавам е още шум, сякаш моят собствен не е достатъчен. Личната ми драма неведнъж е катастрофирала в желанието на някой да се прояви като всезнаещ, словоохотлив оратор, който обича да слуша собствения си глас. Най-изгубена съм се чувствала в такива моменти. Арогантността, която съм изпитвала върху себе си ме е отблъсквала от желанието ми да споделям каквото и да било. На пръстите на едната ми ръка се броят хората, на които мога да кажа: “Благодаря ти, че те има в живота ми. Твоето присъствие ми дава спокойствието, че има поне един свидетел на това, че съм в този момент точно това, което съм. И това е достатъчно. Аз съм достатъчна!”

Кога ние хората загубихме способността си да се свързваме с другите? Модерно е да се говори за емпатия, да се рекламира емпатия, да се продава на промоционална цена, но колко от нас в действителност я дават в ежедневието си, на любимите си хора, в работата си? Едва след като си отговорим честно на този въпрос, тогава би било справедливо да се запитаме дали я получаваме на свой ред.

Ако потърсите качествено съдържание в интернет за изконни категории като щастие, любов, връзки, семейство, отношения между родители и деца, ще бъдете потопени в море от видеа и информация за проблемите в семейството, проблемите във връзките, пропастта между поколенията, инструкции как да откриете щастието в шест, седем стъпчици. Само аз ли виждам това? Не е ли скандално? Ние сме дарени по рождение с всички тези благословии. Носим ги в себе си преди да сме се научили да стоим на собствените си крака, преди да можем да ги наречем с имената им, преди да знаем изобщо, че някой някъде ги нарича по един или друг начин. Как позволихме да използват тези свещени страни на същността ни основно придружени с прилагателното “проблемни”? Понякога се чудя дали не започна всичко, когато изкарахме щастието, любовта, отношенията и семейството като външни категории. Като нещо, което е отделно от нас. И когато свикнахме да ги възприемаме като такива, започнаха да ни ги промотират, започнаха да се появяват велики търговци на решения за “проблемите” ни. Защото, ако няма проблем, няма какво да ни продадат. Когато от най-красивите Божи дарове, направиш проблем, пазарът става необятен.

Това беше посоката, в която мислите ми ме водиха, когато се роди идеята за моя център. Исках пространство от ерата преди голямото промиване на мозъци, преди Бил Гейтс да промени начина, по който общуваме, творим, работим и се забавляваме. Исках да е “ретро” в най-хубавият смисъл на тази дума. Не можех да си представя, че ще е офисно помещение, на етаж до други офисни помещения, в сграда от алуминий и стъкло. Нямам против новостите в архитектурата, не ме разбирайте погрешно. Имам против обезчовечаването, разхуманизирането на обществото ни на всички нива. Колко по-студено, деперсонализирано може да стане? Вече нищо не е лично. Вече нищо не наследява, не съхранява и не прави история. Е, не съвсем нищо, оказа се. Открих моето идеално място преди години или то ме откри, не знам. Толкова силно го исках, толкова страстно го разпознах като правилното и толкова силно се страхувах, че не съм пораснала до мащабите на мечтата ми, че го оставих да ми се изплъзне. Страдах го. Беше като агонията да носиш в себе си неразказаната си история. Празнотата, която те завладява от отказа да последваш сърцето си е съкрушителна. Не съветвам да се практикува!

В един момент доводите на хората около мен, както и тези на най-големият ми критик - моят вътрешен глас, не издържаха! Разбира се, че можеше да започна и без физическо пространство. Разбира се, че щеше да е по-лесно, по-малко рисково и отговорността далеч по-малка. Но за мен общуването в реално време, присъствието, общението е в сърцевината на терапията. Изграждането на доверие, фините сигнали на тялото, които често са по-достоверен източник на информация от думите, ритуалността в общуването - на практика това е танцът на терапията. Можете ли да танцувате танго онлайн? Да научите няколко стъпки - може би, да, но да се потопите в магията на танца непредубедени, без да знаете как би могъл да се разгърне той - със сигурност НЕ! Казвала съм го неведнъж, но ще го кажа пак: Терапията е процес, в който двама души се свързват на възможно най-дълбоко ниво, доверяват се един друг и се откриват, обричайки се да се променят чрез това свое начинание.

Силна беше съпротивата и по отношение на финансовата обосновка на проекта. Много по-късно, може би година или две след като се бях отказала от идеята си, бях разписала в личния си дневник: “Все едно да посъветваш жена да не предприема раждане на дете, докато не изчисли с максимална точност и в процентно отношение какъв шанс има бъдещото й дете да е умно, успешно, красиво и можещо; колко ще струва, докато не започне да се самоиздържа (и какъв е шансът този момент да не настъпи никога, защото и това го има в зара на живота), каква възвръщаемост се очаква от това дете, ликвидна ли ще е тя и изобщо дали си заслужава да се поеме този инвестиционен риск, когато крие толкова неизвестни и толкова рискове!” Точно толкова абсурдно ми се струва да искаш да разбиеш една мечта в цифри, аргументи и обосновка. Това е точно обратното на всяко действие от любов, на всеки творчески акт, на сбъдването на нещо през теб.

Но да се върнем на историята… С времето, надявам се, ще разберете, че аз много се отплесвам като всички добри разказвачи на истории. И така, отказах се първия път. Платих непосилна емоционална цена. Но не това е важното. Важното е, че няма страница от личния ми дневник от тогава до сега, в която да не присъства мечтата ми за този проект. Помня отчетливо и живо моментите на съкрушително лично разочарование, когато съм си затваряла очите и съм си го представяла в детайли. Нещо повече, прожектирах в съзнанието си сцените от един работен ден, от подготовката за снимките за YouTube канала ми, от семинар, който водя, от група за жени в съзависимост, от лична консултация. Влизах в центъра си, знаех как изглежда, знаех как ухае, знаех какви звуци обитават пространството му, знаех какво е усещането да си част от него, знаех как хората от екипа ми общуват помежду си дори. И когато отворех очи за действителността, нищо нямаше вече силата да ме сломи. Да ме натъжи, може би да, но не и да ме владее. Бях щастлива… дори, когато не бях!

Регистрирайте се за моя месечен бюлетин + семинар в YouTube

юли 28, 2023
top
Template Design © VibeThemes. All rights reserved.